Ad Clicks : Ad Views : Ad Clicks : Ad Views : Ad Clicks : Ad Views : Ad Clicks : Ad Views : Ad Clicks : Ad Views : Ad Clicks : Ad Views : Ad Clicks : Ad Views : Ad Clicks : Ad Views : Ad Clicks : Ad Views : Ad Clicks : Ad Views : Ad Clicks : Ad Views : Ad Clicks : Ad Views : Ad Clicks : Ad Views : Ad Clicks : Ad Views : Ad Clicks : Ad Views : Ad Clicks : Ad Views :
img

От „враг на партията“ до „любимеца на Тодор Живков“. Непознатите моменти от съдбата на Николай Хайтов – последният мъжкар на българската литература

/
/
/
4545 Views

В българската книжнина въпросът кое е по-остро, перото или сабята, никога не е стоял. Затова вероятно сме и нацията с най-много поети и писатели, загинали, докато защитават с юмруци това, в което вярват.  Независимо какво е то. И няма как да е различно, след като най-великият ти поет е и най-отдаденият ти революционер, наравно с Левски  – Христо Ботев. Най-нежният ти лирик умира на фронта, опитвайки се да вдигне на атака другарите си – Дебелянов. Най-ерудираният пък зарязва бляскавата си литературна кариера, за да се превърне във войвода на дружина в Македония – Яворов. Гео Милев, Никола Вапцаров… Мъже, които преди години започнах да наричам „груби джентълмени“ – на пръв поглед оксиморонно словосъчетание, което обаче въплъщава идеала на дядовците ни – цивилизован ум но и ръце, подготвени да държат оръжието правилно, когато се наложи да защитиш думите, идващи от сърцето ти с юмруци.

Пейо Яворов като войвода на дружина в Македония
               Пейо Яворов като войвода на дружина в Македония

Интересното е, че този идеал го има и от обратната страна на барикадата – при тези, тренирали повече юмруците, отколкото цивилизоването на ума. Когато прочетеш спомените на генерал Тошев, полковник Дрангов, генерал Колев и десетки други наши пълководци, разбираш колко начетени са били те, въпреки че са поели по пътя на воина. Очевидно „където сабя покаже“ минава и през класическата литература и джентълменските обноски. Наравно с воини като Наполеон, те цитират с еднакъв успех и умение и Толстой, Цицерон, Аристотел…

    Димчо Дебелянов на фронта по време на Първата световна война

Вероятно последният мохикан от клуба литературните ни „груби джентълмени“ е Николай Хайтов. Един от онези горди мъже като Джек Лондон и Ърнест Хемингуей, които без страх са се осмелили да се впуснат в експедиция в най-опасните  кътчета на новия свят или буквално насред огъня по време на Испанската революция, за да ги разкажат на читателите си.

Когато говорим за Хайтов, повечето от нас са склонни да го разпознаят като „любимеца на комунистическата партия“. Етикет, който не само по никакъв начин не кореспондира с таланта и литературната съкровищница, която ни е оставил, но и който няма как да бъде по-далеч от истината. Хайтов е от онези мъже, които говорят и правят това, в което вярват, независимо от политическия строй. Колко от нас знаят, че този „любимец на Живков“ е уволняван на два пъти по време на социалистическия строй, защото е бил неудобен на началниците си? Бил е нарочван за „зловреден елемент“ и „легионер“ (член на Националните легиони – организация с идеали, близки до нацистките) и в крайна сметка осъден на осем години строг тъмничен затвор и десет години лишаване от граждански права? Нека отворим няколко страници от живота на този писател, за които никой днес не пише, защото журналистиката ни, както и по-голямата част от народа ни, са се вкопчили в клишетата, които им позволяват да бутат „големите“ от пиедесталите им с една-единствена цел – самите те да се чувстват по-малко незначителни от позицията си на клавиатурни воини, чиито единствени житейски успехи са тези в коментарите на нечий фейсбук статус.

На трийсет и три годишна възраст Николай Хайтов е далеч от писателска кариера. Той е лесовъд в село Радуил, Самоковско. Макар и встрани от големия град, той винаги е държан под строгото око на партията. Нещо повече – преди няколко години е уволнен дисциплинарно, защото гледал „надменно“ и в очите началника на местното ТКЗС и „не си знаел мястото“. Винаги когато Хайтов му докладвал за дейността си, големецът заставал с гръб към него, слагал памук на върха на клечка кибрит и започвал усърдно да чисти лявото си ухо. Всеки път. Когато Хайтов се пошегувал за това с един от колегите си, думите му бързо стигнали до началника и след броени дни бъдещият писател вече бил на улицата с дисциплинарно уволнение. За да се спаси,  той намерил работа във възможно най-забутаната и далечна паланка, която открил, но и там, в село Радуил, дългата ръка на партията го застигнала.

По онова време лесовъдът отговарял за това кои дървета могат и не могат да се изсичат. Всичко вървяло добре, докато областта не била връхлетяна от огромна буря. Много дървени мостове били унищожени и началниците му започнали безразборно да изсичат гората, за да се сдобият с материал за поправка. Първоначално Хайтов помислил, че те просто не са разбрали, че това, което правят, е незаконна сеч, която осакатява вековния лес. Затова просто им написал кратко писмо, в което им изложил ситуацията. То стигнало до началството, но отговор не последвал. Дори напротив – сечта се засилила и то с двойни темпове. Тогава лесовъдът започнал да пише разпореждания и глоби на собствените си началници. Това не останало незабелязано от партията и скоро той получил телефонно обаждане от местния комунистически феодал, който го напсувал на майка и му казал да си изтегли фишовете мигновено и „да си изтрие задника с тях“. Хайтов обаче не направил нищо подобно, а обстойният му доклад срещу сечта, организирана от преките му началници, както и техните партийни покровители, стигнала чак до Министерството на земеделието.

За нещастие на бъдещия писател, господинът, който обичал да чисти лявото си ухо, вече бил високо в редиците на БКП и новината за непокорния лесовъд стигнала и до него. Само след месец в назидателен публичен процес, насред селото, Хайтов е осъден на осем години строг тъмничен затвор, конфискация на цялото имущество и отнемане на всички граждански права за срок от десет години. Обвиненията са, че е раздавал на селяните в Радуилово забранени за рязане дървета, за да вдигат оградите си. За назидание е осъден по обвинението, което сам той е повдигнал срещу своите началници. Това се случва броени дни, преди да се роди първото му дете – синът, който преди годни Ванга му предсказва, че ще има.

Докато обжалва присъдата, Хайтов работи като хамалин и общ работник.  Купува само дрехи втора употреба от битака. Единствената му по-спретната одежда се оказва свалена от мъртвец след погребението му. Заради процеса Николай няма право да работи каквото и да било, затова си намира на черно позиция като миньор, за да изхрани новороденото си, което живее в половин стая заедно с него, жена му и родителите му. Само ден преди да замине за мините обаче Хайтов получава писмо. Убеден е, че е някаква прокурорска преписка, с която добавят нови обвинения към делото. Оказва се обаче, че е покана за среща от Съюза на българските писатели. Бившият вече лесовъд няма никаква представа каква би могла да бъде причината, защото той никога през живота си не е писал нищо, независимо че е страстен читател и в библиотеката му има стотици книги – от Цицерон и Макиавели до Пушкин, Толстой и Джек Лондон.

На следващата сутрин Хайтов е приет от председателя на СБП Георги Караславов, който му обяснява, че е очарован от стила му и иска да му възложи да напише още текстове. Хайтов е още по-объркан, защото няма спомен да е писал и изпращал каквото и да било до Съюза на писателите. Тогава се сеща, че преди година е консултирал свой приятел-журналист за работата в лесничейството. В опит да му помогне за възложена статия, сам той написва набързо очерк, който журналистът вместо да използва, толкова харесва, че директно дава на Караславов. С името на Николай Хайтов. Така осъденият на осем години тъмничен затвор лесничей, без право да работи какво и да е, получава хонорар и командировъчно за нов очерк за работата на друго лесничейство. Ден преди да замине за мините и с месеци да не може да получава поща, докато очаква присъдата си на втора инстанция. Невероятното начало на една невероятна литературна кариера.

P.S. След няколко процеса, в крайна сметка Николай Хайтов е оневинен. Главният коз на защитата е експертизата на вещо лице, което е категорично, че науката все още не е измислила начин да констатира дали дъските в селските дворове са направени от паднали или незаконно изсечени дървета.

Тази история не променя факта, че действително след години Николай Хайтов се превръща в любимец на Живков. Но това той извоюва не с ниски поклони пред партията, а с безценния си принос към съхраняването на народната памет и бита на българското село. В противен случай пътят му от „враг на народа и партията“ към любимец на БКП би бил невъзможен.

  • Facebook
  • Twitter
  • Google+
  • Linkedin
  • Pinterest
This div height required for enabling the sticky sidebar